Обществена позиция на „Чайкафарма Висококачествените Лекарства” АД относно реимбурсната и лекарствена политика

10 юни 2010 г

Първите стъпки за реализиране на ефективна реимбурсна политика в България са предприети през 2004 г с приемането на наредбата за условията и реда за договаряне на лекарствата, медицинските изделия и диетичните храни, стойността на които се заплаща напълно или частично от Националната здравноосигурителна каса. За първи път в условията на договаряне е включен принципът на референтна реимбурсна стойност за всяко международно непатентно наименование, която се изчислява на базата на подобни референтни стойности в осем държави, членове на Европейския съюз. Въпреки позитивното си начало, наредбата не доведе до съкращаване на разходите за лекарства и подобряване на терапевтичната ефективност, нито до увеличаване на достъпността. Не са въведени горни ценови лимити на участниците в отделните терапевтични групи, като общественият фонд се отказва да контролира крайната цена за пациента, а само реимбурсната стойност, която той заплаща. В резултат на това личните разходи за лекарствопотребление се увеличават ежегодно и България е страната в Европейски съюз с най-ниски публични разходи за лекарства.

Друг основен недостатък на реимбурсацията е липсата на терапевтични цели, фокусирани върху хроничните заболявания, както и липсата на мерки за насърчаване на генеричната употреба. Част от пропуските се отстраняват през 2007 г с приемането на наредба за позитивен лекарствен списък, когато се включват пределни ценови лимити за генеричните лекарства, приемат се критерии за отпадане при промени в данните за ефикасност и безопасност. Основен недостатък на осакатената наредба за позитивен лекарствен списък е, че всеки продукт се реферира спрямо самия себе си, а не спрямо аналогичните продукти, произвеждани от други производители. Следователно реферирането е на ниво търговска марка, а не на ниво международно непатентно наименование. Подобна референтна система, издигнала в култ интересите на лекарствените концерни с основание може да бъде наречена „патент Райнов” и непрекъснато увеличаващите се публични и лични разходи за лекарствени продукти са напълно очаквани. Провалът е повече от очевиден – разхода на Националната здравноосигурителна каса през 2008 г възлиза на 295 млн лв, а през 2009 г. на 400 млн лв. – на фона на най-високите лични разходи на пациентите за лекарства – средно 60%.

Лекарствената и реимбурсна политика на НЗОК трябва да бъде насочена към постигане на следните цели:

– подобряване на достъпността до лекарствени продукти, особено при социалнозначимите хронични заболявания. Това ще подобри дългосрочния контрол и ще отложи или предотврати голям процент от хоспитализациите. Следователно за тези заболявания трябва да има възможност за терапии, които са напълно или поне 90% реимбурсирани.

– трябва да бъде насърчена генеричната употреба на медикаменти, което ще съкрати над 30% разходите за лекарствопотребление.

При тази система голямо въздействие върху лекарите оказват медицинските представители на фармацевтичните производители с цел предписване на определени медикаменти. Така негативното влияние, както върху качеството и достъпността до терапии, така и до увеличаване на публичните и лични разходи се ускорява. Националната здравноосигурителна каса не би могла да прекрати това влияние; следователно трябва да бъде стимулиран пациентският контрол върху цената на лекарствените терапии. Това може да бъде постигнато като се определят реимбурсни стойности не за лекарствен продукт, а като се реимбурсира определена стойност на терапевтичен курс за определена диагноза или комбинация от диагнози. На практика това се реализира чрез определяне на референтна стойност на терапия на ниво МКБ, а не на ниво АТС, като се предвиди всяко МКБ да има поне една възможност за напълно реимбурсирана терапия.

Механизмът на терапевтична реимбурсация има редица предимства:

– намаляването на цената на лекарствата намалява личните разходи, а не публичните, както е в случая с фармацевтичната реимбурсация на база референтни цени. Следователно при този механизъм се постига голям социален ефект;

– разходите за лекарствопотребление са много лесно прогнозируеми, защото зависят единствено от брой пациенти с поставена диагноза, а не от прескрипциите на лекарите.

– контролът на прескрипциите, реимбурсацията и отпускането на лекарства е много по-опростен и разходите, свързани с него, са много по-малки;

Контролът на лекарствопредписване и лекарствопотребление може да бъде още повече засилен чрез комбинация с терапевтичен и финансов контрол от страна на пациента върху лекаря и фармацевта. Този ефект може да бъде реализиран, ако се премине от система на реимбурсация към система за възстановяване на разходите.